— Естествено! Ала не и тук между островите Помату, които не познаваме, а и където рядко се отбива някой по-голям плавателен съд. Този ери се кани да отплава с лодката си за Таити. Ако му дадете за придружител някой верен и изпитан моряк, той ще може да ни доведе някакъв кораб и така ще се спасим.

— Хмм, добре звучи. А за колко време смята този юнак да стигне до Таити?

Обърнах се към Потомба:

— Колко дълго ще трае плаването до Папеете?

— Ако ми дадете някой добър гребец, ще са ми нужни два дни — отговори той., — Преведох думите му на капитана.

— Слушай, Чарли, как се казва този юнак?

— Потомба.

— Не ми се вярва. Сигурно се казва Мюнхаузен.

— Кептън, погледнете само тази лодка и този човек! Склонен съм да повярвам, че с такава продълговата и тясна конструкция, която реже вълните като с нож, с помощта на югоизточния пасат е възможно да се изминат по петнайсет-шестнайсет английски мили

— Наистина ли така мислите? Но все пак ще е майсторско постижение! Хмм, да. Я вижте онези четиринайсет платна на хоризонта! Няма и десетина минути, откакто поеха обратно, а се ловя на всякакъв бас, че вече са изминали над две мили. Може и да сте прав, Чарли, а сега вече и аз проумявам онова, което до този момент не ми се вярваше, а именно, че дори и някой добре въоръжен боен кораб със свестен екипаж трябва много да внимава при среща с една цяла флотилия от малайски лодки. Но ето че идва и кормчията! По лицето му се е изписало голямо задоволство, защото набързо успя да обърне в бягство онези типове.

Кормчията наистина се приближаваше с толкова победоносна физиономия, сякаш беше спечелил някоя голяма морска битка.

— Е, сър, как се справих? — попита ме той.

— Лошо, много лошо, морски!