— Хайде на храна! — заповяда в този момент кормчията и всички се примъкнаха по-наблизо, за да си похапнат с удоволствие гъста каша с грах и осолено месо. Не изпитвах особен апетит за тази доста груба моряшка храна и затова взех пушката си и тръгнах бавно да се разхождам по брега, където бях забелязал цели ята морски птици, които се срещат в голямо изобилие тук на островите Помату. И наистина, още след около четвърт час се завърнах с богата плячка и бях посрещнат с радостни възгласи. Тези птици не бяха наплашени от враждебното поведение на човека и затова сачмите ми покосиха много от тях. На бърза ръка ги оскубаха и изпекоха и бяха за нас нещо като чудесен десерт, който отново върна доброто настроение на капитана.

— Чарли, вие сте знаменит човек! — каза ми той. — Мога да насоча едно такова пушкало накъдето си искам, но съм убеден, че нищо няма да улуча. Виж, да въртя весло, това все още мога, ала да застрелям нещо за печене, хмм, туй е съвсем друго нещо. Чарли, я ми кажете дали тук отляво на борда или отдясно на борда е възможно да има хора?

— Мисля, че да.

— Ами от кой сорт са?

— Естествено малайци. Нали знаете, че много от островите Помату са обитаеми.

— Знам го, но важното за нас е дали нейде наблизо живеят хора.

— Възможно е. Мисля, че поне Хоулт и Милорадович са обитаеми, а нали вероятно се намираме между тях.

— А този народ опасен ли е?

— Най-често те са все още диваци и както съм чувал да разказват, сред тях имало дори людоеди.

— Страшно приятно, Чарли! Е, наистина, ние няма защо да се страхуваме от подобни хора, но… струва ми се, че изобщо не бихме могли да преговаряме с тях. Поне аз не знам сред нас да има човек, който да разбира езика им.

Кормчията пъхна огромно парче осолено месо между зъбите си и с ледено спокойствие каза:

— Аз го разбирам, кептън.

— Какво? Ти ли? Че къде си го научил?

— С човекоядци се разговаря само с това! Той вдигна високо ножа си, направи ужасна гримаса и замахна с ръка, сякаш се канеше да прониже някого.