В колана му бяха затъкнати два револвера и един нож от най-добрата кингфилдска стомана. Пушката му беше една от онези двуцевни кентъкийски карабини, които в ръцете на притежателя си никога не засичат, нито пък пропускат целта. Решим ли да потърсим във физиономията на този човек някаква особеност, ще ни направи впечатление много широката уста, която имаше. Изглежда, нейните ъгълчета изпитваха голяма симпатия към ушите му и се приближаваха до тях най-доверчиво. При това чертите на лицето му излъчваха безкрайна чистосърдечност. Изобщо този симпатяга несъмнено беше човек, у когото нямаше никакъв фалш.

Последните двама имаха коне, които навярно бяха преодолели много трудности и несгоди, но можеха да издържат далеч по-голямо напрежение.

След като тримата насядаха и кръчмарят се приближи до тях и ги попита какво ще желаят, дребосъкът се осведоми:

— Какво имаш за пиене?

— Бренди, сър — отговори ирландецът.

— Дай ни три чаши, щом нямаш нищо друго!

— Че какво друго да имам тук? Да не би да искате да пиете шампанско? Нямате вид на хора, които могат да го платят.

— Да, за съжаление, за съжаление — каза скромно човечето и се усмихна. — А пък ти съвсем ми приличаш на човек, който има тук на склад неколкостотин хиляди бутилки шампанско.

Кръчмарят се отдалечи, донесе поръчката и после отново седна при Търсачите. Дребосъкът поднесе чашата към устните си, опита брендито, изплю го и изля съдържанието на чашата на земята. Двамата му спътници последваха неговия пример, а онзи с хусарската куртка разчекна още повече широката си уста и се обади:

— Пфу, по дяволите! Струва ми се, че този ирландски мошеник иска да ни вкара в гроба с брендито си! Не си ли на същото мнение, Сам Хокинс?

— Йес — отвърна дребосъкът. — Ама няма да успее. Ние тримата понасяме и къде-къде по-силна отрова, още повече че тая няма да я пием. Ами как пък ти хрумна да го наречеш «ирландски мошеник»?