— Тези джентълмени не знаят какво да мислят за нас и какво да правят. Шушукат ли си, шушукат и пак доникъде не стигат. Ама отбрано общество, няма що… нали, Сам Хокинс?

— Да — кимна дребосъкът. — Остави ги да си блъскат главите, Дик Стоун! Затова пък ние знаем толкоз по-добре какво да мислим за тях. Нехранимайковци са, нали, стари Дик? ,

— Йес. Много ми мирише, че ще трябва малко да си поговорим с тях.

— И аз тъй мисля. Но не само ми мирише, а дори смятам и за сигурно, че юмруците ни ще се срещнат с носовете им. Това са тъкмо дванайсетимата, на чиито следи се натъкнахме.

— И които са тръгнали подир кервана, за да го наблюдават тайно.

— После един от тях се приближил до хората и ги разпитал. Това ми се струва подозрително, много подозрително! Я ми кажи, Уил, чувал ли си някога нещо за Търсачите?

— Дали съм чувал? — отзова се Паркър. — Навярно си изгубил паметта си, стари Куне, а? Та нали ти самият често си говорил за тях!

— Well, много добре го знам. Попитах само, за да разбера дали ти като грийнхорн най-сетне си се научил да внимаваш, когато с теб разговарят опитни хора. Значи все още помниш колко са на брой Търсачите?

— Дванайсет.

— Ами колко лица виждаш да седят ей там, скъпи Уил?

— Тринайсет — засмя се разведрено Паркър.

— Извади кръчмаря от сметката, глупако!

— Значи са дванайсет, а казват, че Търсачите също били дванайсет — отговори Паркър с непоклатимо спокойствие.

— Следователно…? Продължавай!

— Следователно може да се предположи, че може би са Търсачите.

— Така е, почитаеми Уил. Страшно ги подозирам, че са те. Предводителят им се казвал Бътлър. Все ще разберем дали сред тях се намира някой ескуайър (В случая почетна титла на кметове, адвокати, мирови съдии (ирон.) Б. пр.) с подобно име.