— Много добре знам от кого вземаш пример.

— Наистина ли? Е, от кого?

— От Олд Шетърхенд, Олд Файерхенд и Винету, прочутия вожд на апачите. И тримата не проливат никога и капка човешка кръв, освен ако е съвсем наложително.

— Well, така е и въпреки това са известни и прочути като тримата най-големи герои на Запада. И аз искам да постъпвам така, да следвам примера им.

— И навярно също да станеш герой, а, стари Сам? — попита Уил Паркър с шеговито-ироничен тон.

— Мълчи, грийнхорн такъв! Сам Хокинс знае много добре какво представлява и с какво може да се справи. Нима не видя как излязох срещу две дузини индианци?

— Йес.

— А как чрез хитрост съм постигал успехи там, където петдесет, че и повече храбри уестмани биха се провалили и биха изгубили живота си?

— Йес. Истината не бива да се отрича. Юначага и половина си. Сам, дяволски голям хитрец си и мнозина са били принудени скъпо да заплатят грешката си, че са те взели за глупав.

— Well, тогава навярно и с тези дванайсетимата ще се справя, без да се окаже необходимо да им разцепвам на две главите или пък с куршумите си да им правя дупки в телата.

— Значи с хитрост?

— Йес.

— А каква?

— Още не знам, но ще се изясни. На първо време трябва да се преструваме, ще се държим като съвсем неопитни хора, нека ни се смеят.

— Като грийнхорни ли?

— Да, ще се правим на грийнхорни, което, разбира се, за теб, Уил Паркър, ще бъде много лесно, понеже наистина си такъв. Вижте ги само как се смеят на моята Мери, на мулето ми!

— Ама не е кой знае каква красавица, Сам!

— Красавица ли? Глупости! Грозно добиче е тя, едно невъзможно грозно добиче! Но въпреки това не бих я разменил и срещу хиляда най-благородни коня.