Двамата изчезнаха в къщата. След броени минути в селото влязоха дванайсет ездачи, спряха пред дома му и скочиха от конете, които оставиха свободно да обикалят наоколо. Това бяха мъжаги със запусната външност и дързък вид и тъй добре въоръжени, както тогавашните обстоятелства налагаха всекиму в онези области. Неколцина носеха мексиканско облекло, а другите пък идваха от Щатите, което личеше от пръв поглед. Но всичките имаха едно общо нещо: между тях не се намираше нито един човек, на когото да можеш да се довериш.

Те вдигаха шум и крещяха един през друг, подхвърляха си ругатни, а един от тях се приближи до отворената врата, измъкна револвера си, стреля веднъж към вътрешността на къщата и после извика:

— Хей, Пади! У дома ли си, или не, стари отровителю? Излизай с твоята сярна киселина! Жадни сме!

Както е известно, Пади е шеговито прозвище за ирландците. Кръчмарят се появи, стиснал по една пълна бутилка под мишница, като носеше в ръцете си дванайсет чаши. Той постави чашите на две от масите и докато ги наливаше, отговори:

— Ето ме, мешърс. Вече съм известен за вас. Моята негърка ви видя да идвате. Хайде, пийте и да бъде благословено присъствието ви в моя дом!

— Запази благословиите за себе си, стари мошенико! Който пие отровата ти, върши самоубийство.

— Убий се спокойно, мистър Бътлър! После ще те възкреся с друга бутилка. От седмици не сме се виждали. Как я карахте през това време? Добре ли върви работата?

— Добре? — отвърна Бътлър, като презрително махна с ръка и изля съдържанието на чашата в гърлото си. Неговите другари последваха примера му. — Хич не ни потръгна, мизерна работа като никога досега! Не направихме нито един-единствен удар, за който да си заслужава да говорим.

— Но защо? Нали са ви дали името the Finders, а и самите вие се наричате така. Не си ли отваряхте очите? Мислех си, че днес ще мога да направя с вас добра сделка.

— Което ще рече, че си се канел да купиш от нас очакваната плячка и пак да ни измамиш както винаги.