А следобед се улових, че си тананикам. Чувала си я тая песен. „Колело в колелото насред небето“. Отново се разсмях. Космическата станция, разбира се. Голямото колело с кухи спици, в което Боб ще живее шест или осем месеца, след което ще продължи към Луната. Докато се прибирах, се сетих още от песента. „Малкото се върти от вяра, голямото — по милост Божия“. Искаше ми се да скачам, да викам, сам да се изстрелям натам!

Жена му го докосна.

— Ако ще оставаме тук, поне да се настаним по-удобно.

Разположиха два плетени люлеещи се стола насред моравата и седнаха тихо. Звездите разтваряха тъмнината като бледи зрънца каменна сол, разпиляна от хоризонт до хоризонт.

— Виж ти — каза жена му. — Сякаш чакаме годишните фойерверки на Сисли Филд.

— Само дето тази вечер хората са повече…

— Все си мисля — в момента милиард души гледат небето с отворени уста.

Чакаха, усещаха как земята се движи под столовете им.

— Колко е часът?

— Осем без единайсет.

— Винаги си точен. Сякаш имаш часовник в главата.

— Тази нощ не мога да сгреша. Мога да ти кажа, когато остане една секунда до старта. Виж! Десетминутното предупреждение!

На запад разцъфнаха четири алени сигнални ракети, понесоха се с примигване във вятъра над пустинята, безмълвно потънаха в земята и угаснаха.

В отново възцарилата се тъмнина съпругът и съпругата престанаха да се люлеят в столовете си.

— Осем минути — каза след малко той. Последва пауза. — Седем. — Последва сякаш малко по-дълга пауза. — Шест…

Жена му бе отметнала глава назад и изучаваше звездите точно над нея.

— Защо? — промърмори тя и затвори очи. — Защо са ракетите, защо тази вечер? Защо е всичко това? Иска ми се да разбера.

Той погледна лицето й, бледо в приличащата на пудра светлина на Млечния път. Искаше му се да отговори, но я остави да продължи.

— Това не е като старата история, когато питали алпинистите защо се качват на Еверест и те отговаряли — защото го има. Никога не съм го разбирала. Това за мен не е отговор.