— Я го хвърлете този боклук! — посъветва ме той. — С него само си отежнявате пътуването. Накъде ще се отправите от Гуаймас?

— Ще продължа с кораб на север през остров Тибурон.

— В такъв случай може дълго да чакате. Рядко са корабите, които отиват толкоз далеч.

— Тогава ще яздя.

— Ще трябва да си купите кон или муле, но ви уверявам, че сега и за цял куп пари няма да намерите такова животно. Ако имате време да чакате, бихте могли по-късно да използвате железницата, която отива до Ариспе.

— И кога пътуват влакове до там?

— Влакове ли? Личи си, че сте чужденец, дон Карлос. Железопътната линия все още не е готова. Казват, че ще я завършат след три, четири или пък пет години, ала от тези неща вие и представа си нямате. Не би трябвало да пътувате из страна, която не познавате и която е толкова далеч от родината ви. При вашата бедност туй е опасно начинание. Споменахте, че сте роден в Сахония (Саксония. Б. по.). Къде се намира този град?

— Това не е град, а кралство и е част от Алемания.

— Точно така. Е, човек няма как да натъпче в главата си всички географски карти. И така, можете да останете при нас. Заради бедността ви и защото като превъзходен играч на домино сте и отличен компаньон, аз ще проявя разбиране и ще ви определя най-ниската възможна цена. Ще получите подслон и най-хубавата храна за едно песо на ден. Това е сума, която сигурно и вие самият ще намерите за твърде малка.

— Благодаря ви, съгласен съм — заявих напълно сериозно. Едно песо беше равно на четири марки и половина. Но добре можех да си представя «най-хубавата храна», която несъмнено отговаряше на условията на живот в «хотела».

Херонимо кимна доволно, бутна книгата настрани и отново посегна към пуловете на доминото.