Но тъкмо тогава избухна бунтът на мексиканския генерал Харгас. Издателят на един вестник в Сан Франциско ме попита дали бих отишъл като негов кореспондент на мястото на метежа, за да пиша статии. С радост се съгласих да използвам тази възможност да се запозная с един край, който иначе едва ли щях да видя някога през живота си. Е, Харгас нямаше късмет. Беше победен и разстрелян, а след като изпратих и последния си репортаж поех обратно през Сиера Мадре, за да се върна в Гуаймас. Там се надявах да намеря кораб, който да ме закара до някой град разположен колкото се можеше по на север в Калифорнийския залив, защото се канех да се отправя към Рио Хила, където имах среща с моя приятел Винету, вожда на апачите.

За съжаление завръщането ми не стана тъй бързо, както желаех. Докато все още се намирах в пустата и безлюдна Сиера имах нещастието конят ми да се спъне, да падне и да си счупи един преден крак. Нямаше как, трябваше да го застрелям и да продължа пътя на собствените си крака. Дни наред не ми се мярна жив човек, а още по-малко пък такъв, от когото можех да си купя кон или муле. Много се пазех от среща с плячкосващи индианци, защото нищо нямаше да спечеля от нея, а можех само да изгубя. Това беше много дълго и изморително странстване и ето защо си отдъхнах с облекчение, когато най-сетне се спуснах в образуваната сред трахити (Вид вулканични скали. Б. по.) котловина, където е сгушено пристанищното градче Гуаймас.

Макар че вече бях достигнал отдавна желаната цел, аз в никакъв случай не останах възхитен от гледката, която представляваше градът под слънчевия пек. По онова време жителите му едва-едва наброяваха две хиляди души, а къщите му бяха кирпичени и нямаха истински прозорци.

В околностите му не срещнах жив човек, а когато се озовах между първите къщи, ми се стори, като че в тях нямаше никакъв живот.