Има племена и те са винаги много войнствени, които по този начин отличават съплеменниците си от другите етнически общности. Досега не бях чувал, че арабите мунтафик също носят подобни белези. Брадата му беше по-гъста отколкото е обичайно за арабите. Очите му имаха остър, почти пронизващ поглед, но това не можеше да е причина за възникването на подозрения у мен, още повече че той поздрави толкова учтиво. Думите му за гордостта изпитвана от него, че ме виждал, бяха обичайният ориенталски начин на изразяване, а не да речем някаква прекалена и фалшива възторженост, която можеше да ме накара да бъда нащрек. Ето защо аз се изправих, също така се поклоних и отвърнах:

— Sabah el cher, ia scheik! Бъди ми добре дошъл и седни! Подадох му ръка и после се настанихме един до друг, за да поведем един от онези разговори, които всъщност са безсмислени, но обичаите ги налагат. След това станахме и излязохме навън, за да започнем замисленото пътуване.

Ние бяхме дванайсет души и отвън ни чакаха също толкова коне, които нито бяха вързани, нито някой ги пазеше. Шейхът беше яздил един от тях, а останалите го бяха следвали, чак до нашето жилище, като послушни кучета. Бедуинските коне са свикнали на такова поведение. Сред тях забелязах една много хубава дореста кобила, чието седло и хамути бяха от онзи рядък и ценен вид, наричан от персийците решма. Арабинът посочи към нея и каза:

— Възседни този кон, емир! Той е предназначен за теб и ми се струва, че ще останеш доволен от него.

Последвах подканата му така, сякаш от само себе си се разбираше, че на мен се полага да яздя най-хубавия кон и с бавен ход излязох извън града. След като го оставихме зад гърба си, ние преминахме към по-бърза езда и едва тогава забелязах стойността на кобилата. Естествено тя не можеше да се мери с моя Рих. По-късно преминахме от тръс в галоп и след продължителното ни пътуване със сала бе цяло удоволствие да се носим като вихрушка из равнината.