— Разбира се — казах аз.

— В кухнята и в банята има вази. След мен.

Последвах Флора и двамата донесохме по няколко. Докато отивахме към кухнята, разгледах предмета, който бях успял да изскубна от другия край на тунела. Беше златно копче с инкрустиран в него син камък. На копчето все още висяха няколко сини влакна. Върху камъка беше гравирана някаква четиривърха фигура. Показах я на Флора, но тя поклати глава.

— Нищо не ми говори.

Бръкнах в джоба си и измъкнах късчетата син кристал, отчупени от стените на пещерата. Бяха досущ като камъка на копчето. Фракир потрепна леко на китката ми, сякаш искаше да ми напомни, още веднъж, че вече на няколко пъти ме предупредила за тези кристали, а аз все още не съм направил нищо.

— Странно — казах аз.

— Сложи няколко рози на нощното ми шкафче — каза Флора — и един смесен букет на тоалетната масичка. Знаеш ли, никой досега не ми е изпращал цветя по този начин. Беше доста впечатляващо. Сигурен ли си, че бяха за теб?

Изръмжах нещо анатомично или теологично и се захванах със събирането на розовите пъпки.

Малко по-късно, докато седяхме в кухнята и размишлявахме, отпивайки от чашите си с кафе. Флора отбеляза:

— Започва да става страшничко.

— Да.

— Може би трябва да обсъдим всичко с Фай, веднага след като поговориш с Рандъм.

— Може би.

— Та като споменахме Рандъм, ти не трябваше ли досега да си се свързал с него?

— Може би.

— Как така „може би“? Трябва да го предупредим.

— Така е. Но имам чувството, че от съображения за сигурност бих могъл да се размина с някои важни за мен отговори.

— Какво си намислил, Мърл?

— Имаш ли кола?

— Да, купих я преди няколко дни.

Извадих кончето и парченцата син камък от джоба си, поставих ги на масата и се заех да ги огледам за пореден път.

— Докато събирахме цветята, изведнъж ми хрумна къде още може, да съм виждал нещо подобно.