— Тая магия трудна ли е за научаване? — попита ме Флора. — Струва ми се, че никак не е зле човек да разполага е нея.

— За съжаление, да — казах аз. — Освен това има един голям недостатък — не може да бъде извикана на мига, ако преди това не си я подготвил с нужното заклинанне, което пък отнема около двайсетина минути.

Застанахме пред входа на голямата стара къща.

— На кой етаж е? — попитаме тя.

— На последния.

Изкачихме няколкото стъпала, които ни деляха от входната врата, за да установим, че е заключена. Хората вече не са така небрежни като едно време.

— Ще я разбием ли? — прошепна Флора.

— Не, твърде много шум ще вдигнем.

Хванах дръжката на вратата с лявата си ръка и прошепнах нужните думи на Фракир. Тя се разви леко, плъзна надолу и се вмъкна в ключалката. Нишката й се втвърди и после направи няколко резки движения.

Тихото щракване означаваше, че езичето на ключалката е прибрано. Аз завъртях дръжката и я бутнах леко напред. Вратата се отвори. Фракир се върна към предишната си роля на невидима гривна.

Влязохме и тихо затворихме вратата след себе си. Върху разкривеното огледало, което подминахме, не се появиха образите ни. Поведох Флора нагоре по стълбището.

От единия от апартаментите на втория етаж се чуваше тих разговор, който заглъхна преди да стигнем до третия етаж. И нищо повече. Никакъв вятър, никакви разсърдени кучета.

Вратата на апартамента на Джулия беше сменена и върху нея се мъдреше нова, лъскава ключалка. Почуках и зачакахме. Отговор не последва и аз почуках отново след около минута.

Никой не се показа. Опитах бравата. Вратата беше заключена, но Фракар отново ми се притече на помощ. Ръката ми трепна, когато си спомних за последното си идване дотук. Знаех, че обезобразеното й тяло вече не лежи на пода. Знаех, че звярът убиец не ме чака вътре. Въпреки това спомените за онзи ден ме стиснаха за гърлото.