— Защо правите опити само с животни? Те не могат да разкажат какво са видели в далечното минало, в което са били — логично отбеляза Долф.

— Изобретението ни все още не е излязло от началния си стадий, моето момче. Преди да помислим да телепортираме хора в миналото, трябва да сме сигурни, че не ги излагаме на никакъв риск. А и хората са прекалено тежки.

— Защо да са прекалено тежки?

— Апаратът все още не е надхвърлил шейсет килограмовата граница. Освен това не можем да видим къде попадат животните. Засега нямаме обратна връзка. Затова ако се приземи да кажем в някое блато или насред морето, нашият човек не би могъл да ни се обади по никакъв начин — той е безвъзвратно загубен.

— А най-лошото е — намеси се д-р Кневелтур — че след всеки опит с по-тежки животни, например маймуни, трансмитерът излиза от строя за няколко седмици. Обратният полет изисква такова огромно количество енергия, че се стопяват всички предпазители и в устройството настъпва пълен безпорядък. В такива случаи може да се наложи да го поправяме цели два месеца.

— Добре, добре. А сега машината наред ли е?

— Да. Надявам се след Нова година да започнем работа със специално обучени маймуни, които ще могат да придърпват разни предмети от околността в клетката си.

Долф кимна. Той не откъсваше поглед от кабината и се мъчеше да си представи как ли ще се чувствува човек, ако го затворят вътре, за да го запратят някъде в далечното минало. Изведнъж каза, почти без да иска:

— Аз бих опитал.

Двамата учени го погледнаха изумено. Пред тях стоеше снажно момче, не навършило шестнайсет години, ученик, чийто любим предмет е историята, но все пак дете. И това дете беше казало … Не, не можеше да си го мисли наистина.

Той просто мечтаеше за приключения, като тези които даваха по телевизията: зашеметяващи и недействителни.

— Още нямам шейсет килограма — каза Долф.

— Ти не си с всичкия — извика д-р Симиак.