— Излизай сухоземен плъх такъв! Капитанът иска да те види! Но разговаряй с него учтиво и не му противоречи! Той не е някой добряк.

С мъка изпълзях от дупката. Както по-късно научих това бил затворът за вироглави моряци. Последвах моя «добър приятел», изкачвайки се по две тесни стръмни стълби, и после се озовах на горната палуба на някакъв кораб, който плаваше опънал всичките си платна. Наоколо бе само безбрежното море. Отведоха ме при кърмата, където ме чакаше капитанът. Той носеше много широки панталони, а на главата си имаше кепе със златни нашивки. Брадата му беше страшно голяма. Той ме хвана за ръцете, завъртя ме няколко пъти насам-натам, заопипва мускулите и костите ми, ухили ми се така, сякаш бях мишка, а той котка и ме попита:

— Откъде си?

Казах му истината. При тази физиономия дето я беше направил, не посмях да изрека нито една лъжлива дума.

— Изглеждаш ми голям тарикат. Имам намерение да те взема като юнга. Ей там е боцманът, на когото трябва да се подчиняваш. При всеки опит за непокорство ще ядеш бой. Марш оттук!

Боцманът, към когото ме насочи, изглеждаше още по-зъл тип и от капитана. Той ме сграбчи за ръката, задърпа ме към предната част на кораба, тикна ми в ръката съд с катран и ми посочи едно дебело въже, което трябваше да бъде спуснато от външната страна на кораба. Макар никога да не бях виждал море от мен се искаше да увисна на въпросното въже и да мажа отвън стената на кораба с катран. Отказах, вързаха ме върху една дъска и ме биха докато прегракнах и не можех повече да викам. Изобщо бях изпаднал в толкова плачевно положение, както никога дотогава през живота си. Плавахме към Западна Индия.

Товарът ни бе свален на брега за кратко време.