Една цяла година пришивах само бомбета на обувки. Накрая имах вече триста долара, с които се преместих в Чикаго, за да продължа да работя в подобна фабрика. Но там не се задържах дълго. Искаше ми се да изуча нещо, а това бе невъзможно при споменатото разделение на труда. Запознах се с един ирландец, който също бе спестил малка сумичка. Той познаваше страната по-добре от мен и ми предложи да тръгна да пътувам с него като педлар из Запада

С такава търговия можело да се печелят куп пари. Прехвърлихме се отвъд Мисисипи, събрахме парите си, закупихме стоки и поехме нагоре по Мисури. След два месеца разпродадохме всичко и удвоихме нашите пари. Още четири пъти предприехме подобно пътуване, а после през един хубав ден моят съдружник изчезна и с неговите, и с моите пари. Веднага се захванах с първата предложила ми се работа. Трудих се усърдно, но вече не успях да спестя по-значителна сума. От отчаяние се присъединих към златотърсачите.

— И не намерихте нищо, нали?

— Така е. Гонени от глад, ние се скитахме из планините. Между нас нямаше нито един уестман и затова я карахме много зле. Накрая ни нападнаха и навахите. Успяхме да им се изплъзнем, но сигурно пак щяха да ни догонят и избият, ако не бяхме срещнали Винету, който ни заведе здрави и читави до Моно Лейк, където се видяхме и с вас.

— Ако тогава ми бяхте разказали преживелиците си така подробно както сега, сигурно щях да Ви дам някой добър съвет или да Ви помогна на дело.

— Така било писано. Непрекъснато преследващите ме нещастия ме бяха направили свит и стеснителен. Че как можех да досаждам с историята си на един Олд Шетърхенд? Но тази стеснителност изигра добра роля, защото си остава много въпросителни дали вашият съвет щеше да ме направи милионер.

— Споделям мнението ви. Но по-нататък! Какво направихте в Калифорния?

— Занаятът ми не ме беше довел доникъде, а пък търговията — още по-малко. Реших да опитам със земеделие. Станах ратай в една естансия. Собственикът й ме хареса. Работата ми доставяше удоволствие и скоро надницата ми беше увеличена.



12 из 225