Той живееше в най-хубавия хотел на саксонската столица и често ме посещаваше, но аз нямах време да общувам с него по начин, който милионерът навярно желаеше. От учтивост не отказвах да приема посещенията му, обаче не чувствах никаква вътрешна необходимост да отвръщам на тях. Ала било ми писано скоро пак да си имам работа с него.

По време на излет в Ерцгебирге в едно малко селце се запознах със семейство Фогел, което се занимаваше с плетене на чорапи. Тези хорица живееха много мизерно. Синът им Франц бе на около петнайсет години и музикално беше извънредно надарен. Каквото му изсвирех, той веднага го повтаряше на цигулката си. Реших да се заема с него и при първия удобен случай се застъпих за момчето пред един мой близък музикален директор, той прие с въодушевление предложението ми. Взехме този начинаещ млад човек на изкуството при нас в Дрезден и музикалният директор сам се нагърби с неговото образование.

Родителите на Франц Фогел дадоха съгласието си за преселването на сина си в саксонската столица само при условието, че ще бъде придружен от сестра си Марта. Ние, капелмайсторът и аз, не успяхме веднага да намерим някаква работа за момичето. Тогава без предварително да се посъветва с нас Марта постъпи като работничка в печатницата на издателството, чиито редактор бях по онова време.

Скоро след това напуснах тази служба, за да тръгна да пътувам. Сега, след завръщането си от Южна Америка разбрах, че Марта все още работеше на предишното място, но преживях голяма изненада — капелмайсторът беше открил, че момичето има много хубав глас и беше започнал да й дава уроци по пеене.

Още в първите дни бях поканен от моя приятел на концерта на «една унгарска певица». Тя беше Марта Фогел, която за пръв път излезе пред публиката, и то с голям успех.