Влязохме в приемната, която се намираше на втория етаж. Беше обзаведена извънредно пищно. Личеше си, че собственикът й е имал намерение да блесне с разкошната й подредба, но различните дреболии в интериора доказваха, че жена му бе положила усилия да смекчи това впечатление.

Изглежда едва след като излязохме от асансьора Марта дойде на себе си. Тя подаде и двете си ръце както на мен, тъй и на Винету и най-сърдечно ни каза:

— Ето ни вече у дома. Не бива да си тръгвате толкова бързо. Трябва да останете няколко седмици. Обещайте ми!

Невъзможно беше да изпълним подобно желание и то особено заради мъжа й, с когото никак не ми се щеше да пребивавам по-продължително под един и същ покрив. Затова й отказах:

— С удоволствие, ако ни беше възможно, госпожо Вернер, но наистина още утре трябва да тръгнем на път.

— О, имате време! Ако бяхте нейде из дивата пустош, където може би ви се налага да преследвате някой човек, там разбира се всяка минута ви е скъпоценна, но аз съм чела достатъчно много за вас, за да знам, че когато се намирате в град като Сан Франсиско, нямате никаква работа.

— Действително се лъжете. Имаме наложителни причини, които…

— Моля Ви не го увъртайте! — прекъсна ме тя. — Нека разговаряме съвсем откровено. Причината, поради която не искате да останете, се крие в моя съпруг, нали? Но аз ще ви докажа, че и за него сте добре дошъл. Веднага ще изпратя да го повикат от работния му кабинет. Позволете ми да ви оставя за няколко мига!

Тя се отдалечи. Винету и този път не разбра за какво разговаряхме, но въпреки това каза: