— Я да не ни излиза с тез номера! Щом веднъж съм хванал някой за пешовете на дрехата му, не го пускам тъй бързо.

— Пак ще си поговорим по този въпрос. Нека преди всичко помолим господата да останат при нас поне за обяд. Тогава Вернер ще се върне и ще ви придума да бъдете наши гости за по-дълго. Заедно с майка ми ще се погрижим за яденето. Тате, заведи господата в пушалнята, за да ги поразвлечеш през това кратко време.

Не ни остана нищо друго освен да го последваме. Пушалнята бе подредена също тъй разкошно, както и другите помещения. Старият Фогел не се чувстваше никак добре сред всичките тези мебели, картини и аплици. Не знаеше какво да прави с ръцете и краката си и най-сетне седна в един люлеещ се стол, който беше най-нисък и най-удобен. В родната си къщичка в Германия той бе седял само на малки столчета без облегалки.

Взех си пура без някой да ме подкани и Винету последва примера ми. За съжаление той не можеше да вземе участие в разговора ни.

— Ей ни най-сетне сами — поде стария — и значи можем да си приказваме най-откровено. Кво ще кажете всъщност за моя зет, милионера?

— Не го познавам.

— Струва ми се, че Вий сте се запознали с него още в Германия, а?

— Но то беше съвсем набързо. Оттогава нито съм го виждал, нито съм го чувал.

— Хмм, да. Можел е поне да Ви пише. Ама той май хич не Ви обича. Щом някой път мойта дъщеря Ви спомене, тогаз той сякаш пощръклява.

— Има ли си някаква причина?

— Не, никаква. Но той изобщо лесно избухва, започва да смуче още ранни зори и после през целия ден е къркан. — Олеле! Лошо!

— Да, тъй е! Сигур го е наследил от майка си, щото тя е умряла от препиване.

— Какво казва дъщеря Ви за пиянството му?

— Тя изобщо няма думата. Ако иска да го накара да не прави нещо, трябва само да го помоли да го направи.

— Така ли стоят нещата? Но това е тъжно. Един такъв живот…