Младият мъж го направи, задави се и закашля.

— Застрелян съм!

— Хайде да ви убием пак.

Гомес влезе. Джеймс Клейтън го последва.

Вътре имаше дълъг бар. Не най-дългият на света като онзи в Тихуана, където деветдесет души можеха да се черпят с убийства, да се смеят гръмогласно, да поръчват залпове, да умират, възкръсват и да гледат странните си отражения в наплютите от мухи огледала. Не, беше просто бар, дълъг двадесетина метра. Добре полиран, с разпръснати вестници от отминали години. Над тях висяха кристални чаши, а срещу огледалата бяха подредени пълчища напитки във всички цветове, застанали като войници, останалата част от помещението се изпълваше от двайсетина маси с бели покривки и свещи, които бяха запалени въпреки че навън беше ден. Застанал зад бара, Гомес извади нова текила-убиец — бавно или бързо самоубийство, ако младият господин пожелае. Младият господин пожела, загледан в празните маси и столове, в блестящите сребърни прибори и запалените свещи.

— Очаквате ли някого?

— Очаквам — каза Гомес. — Някой ден ще се появят. Бог го казва. А Той никога не лъже.

— Кога сте сервирали последната си поръчка? Извинявайте — каза Джеймс Клейтън.

— Менюто ще ни каже.

Клейтън отпи от текилата и погледна листа.

— Господи! Чинко де Майо, май тридесет и втора! Това ли е последната?

— Именно — каза Гомес. — След погребението на този мъртъв град напусна последната жена. Чакаше да тръгне последният мъж. Когато мъжете си отидоха, нямаше полза да се остава. Стаите в хотела оттатък пътя са пълни с вечерни тоалети за ресторант или опера. Виждате ли сградата отсреща със златните богове и богини отгоре? Позлата, разбира се, иначе нямаше да са там. В тази опера вечерта преди изселването пееше Кармен и въртеше пура на коляното си. Когато музиката умря, градът я последва.

— Никой ли не тръгна по море?

— А, не. Наносът. Зад операта има железопътна линия.