Най-отзад тромаво се въртеше някой. За него нямаше място дори и тук. Вместо да копае, той ровеше из отхвърлената глина и с жално сумтене прибираше най-дребните парченца, останали незабелязани от другите. Разбира се, това не можеше да бъде никой друг, освен Гладния. И този път той щеше да се върне без руда, а после дълго щеше да скимти от болка в почти празния стомах.

Бързия пропълзя до него и опипа чувала му. Както очакваше, вътре нямаше почти нищо. Но Гладния се изплаши за няколкото жалки камъчета, дръпна чувала и отчаяно просъска:

— Мое!

Едновременно развеселен и обиден, Бързия го тупна по гърба.

— Ела. Пълен чувал.

Гладния веднага забрави за уплахата и доверчиво запълзя след него. Бързия почти насила го напъха в своето разклонение, просна се наблизо и зачака.

Не знаеше защо постъпи така. Би могъл да остави рудата на същото място. Имаше шансове следващия път пак да пристигне пръв и без никакви усилия да си осигури почивка за цялото работно време. Не можеше да очаква в замяна помощ някога, когато сам остане без добив. Гладния никога не намираше руда. Затова редовно оставаше без храна.

Най-после Гладния тромаво се измъкна от разклонението. Тежкият чувал се влачеше зад него. Без да приказва, Бързия го побутна и двамата се насочиха нагоре по спиралата на Централния тунел.

Към средата на пътя Бързия спря и изчака другия да го настигне.

— Ела.

— Къде? — озадачено изсъска Гладния.

— Топлото място.

Казаното беше достатъчно. Всички познаваха Топлото място. Когато имаха щастието бързо да напълнят чувалите си, те отиваха да почиват там, докато прозвучи сигналът за връщане. Гладния обаче само беше чувал за това. На него никога не му оставаше време за почивка. Той опипа чувала, като че се боеше да не му го открадне някой и запита: