— Когато спи няма нищо в главата. Като празен тунел. Нищо не чува, нищо не усеща, нищо няма.

— Няма неща в главата от горчивото нещо?

— Аз никога няма горчивото нещо.

С това разговорът им приключи. Бързия се отпусна на пода, ядосан от своята разсеяност. Наистина бе забравил, че Гладния никога нямаше добър добив, а горчивото нещо се полагаше само като поощрение за пълен чувал. Нищо, този път нямаше да бъде така. И през време на следващата работа щеше да узнае дали и Гладния вижда същите неща, когато спи.

Сети се за животинчето. Отвори чувала и бръкна със задна лапа в него. Зверчето вече не помръдваше — близостта на рудата го беше убила.

— Яде — каза той и подхвърли дребното телце към Гладния.

В мрака се раздаде припряно, лакомо мляскане, хрущене на кости. Гладния не изпускаше от устата си нищо.

Бързия продължи да разсъждава. Все още се учудваше на постъпката си. В този суров свят нямаше място за чувства. Всеки мислеше само за себе си. И все пак той днес се отказа от лесния утрешен добив. Направи го… Защо? За полза? Изключено! Никой никога не би могъл да извлече полза от Гладния. За удоволствие тогава? Но какво удоволствие можеше да съществува в тунелите? Горчивото нещо? Да, но Гладния нямаше нищо общо с това. Пък и без да се подмилква пред когото и да било, Бързия редовно получаваше своята дажба. Друго удоволствие нямаше.

„Добро!“ — подсказа му онази част от съзнанието, която сякаш бе заградена с твърда стена и само понякога хвърляше отблясъци от загадъчни, непознати мисли и преживявания. Добро… Тази дума сега нямаше никакъв смисъл, но нещо сякаш му нашепваше, че има свят, в който именно това понятие е най-главното.

Какъв беше този свят? И тук Бързия отново стигаше до тъмната граница, която като с нож отрязваше предишното му съществуване. Имаше ли друг свят? Някои вярваха, че има. Но никой не знаеше какъв е той. Всеки си имаше собствено мнение за него.