Когато стигнахме оттатък, започнахме да яздим по брега нагоре срещу течението, но не се придържахме близо до водата. Мир махмалли можеше да са се скрили отсреща и да стрелят по нас.

Яздехме по края на долинното дъно — между дърветата в окрайнината на гората, чиито стволове донейде ни прикриваха.

Тази предпазливост се оказа оправдана, защото не бяхме стигнали кой знае колко далеч, когато от отвъдните храсти отекна изстрел, но без да улучи някого от нас. Няколко мига по-късно чух зад мен да изгърмява втори. Обърнах се бързо и видях гаваза — за да може да се прицели по-спокойно, беше слязъл и застанал до коня — да свежда току-що изстреляната кремъклийка. От другата страна на реката кюрдите надигнаха яростен крясък. Бързо, за да изпревари думите ми, той извика:

— Застрелях го, ефенди! Мярнах го да стои между два храста и да гърми по нас. Тогава му пратих моя куршум и го видях да се строполява.

— Кой беше? Да не би предводителят?

— Не, един друг. Виждаш ли сега, че притежавам кураж и съм храбър воин?

— Не. Не е никакво изкуство да стреляш от засада по някого. Защо не ме пита? Твоята прибързаност може да ни навлече големи беди. От крясъка на мир махмалли се разбра, че си улучил. Нима не помисли за кръвното отмъщение?

— Кръвно отмъщение? О, Аллах, бях го забравил! Мислиш ли, че ще дойдат да си отмъстят?

— Сигурно! Никой народ не държи така твърдо на кръвното отмъщение като тези кюрди. И ако ти прережат гърлото, няма да имам нищо против!

Не казах думите сериозно, но бях ядосан на Касем, Ние и бездруго се намирахме в опасност, а неговото неразумно поведение можеше само да я увеличи. Толкова повече че сега реката правеше завой и пристъпваше толкова близо до планинския склон, че оставаше само една тясна и открита тревна ивица, която би трябвало да следваме. Това място можеше да стане гибелно за нас, защото бяхме свободно изложени на куршумите на таещите се в храстите от другата страна кюрди.