Ръководен от обичайната си предпазливост, много ми се искаше да поогледам обстановката, но тъкмо тази предпазливост ме възпря. Можеше да има наблюдатели, а не исках с някакъв знак да възбудя подозрение срещу нас. Но едно сторих, за да бъда при всички случаи подготвен. Допълних магазина на карабината «Хенри» с нови патрони на мястото на изстреляните.

Тъкмо привърших, задната врата се отвори отново и кюрдът влезе с един мъж, когото представи като малкоегунд. Той беше среден на ръст и създаваше впечатление за дързък и хитър воин. Носеше исполинска чалма. Тялото му беше обвито от костюм, изготвен от материя с червено-жълт десен. В пояса беше затъкнал нож и пищов. Такова оръжие при кюрдите притежаваха обикновено само предводителите. Той ни хвърли един изпитателен, според мен принудено дружелюбен поглед и попита:

— Двамата мъже били сунити?

— Да.

— Ние изповядваме свещената Шиа и честваме смъртта на мъченика Хюсеин. А ти си християнин.

Метна ми един поглед, който не съумях да разгадая, измери ме отново и пристъпи към изхода да огледа конете ни. Едва се спрели на врания ми жребец, очите му просветнаха радостно и той възкликна:

— Я Хасан, иа Хюсеин! Та това е жребец от най-чиста кръв! Как се казва?

— Рих — отговорих.

— Рих? От кого го имаш?

— От Мохамед Емин, шейха на хаддедихните от племето шаммар.

— Познавам хаддедихните и ми е известна цялата им съдба. В такъв случай сигурно ти си християнинът, на когото е подарил този кон, понеже си спасил племето от три вражи племена?

— Да.

— Ти кръстосваш Кюрдистан и си се бил после за поклонниците на Дявола?

— Подкрепих ги, защото имаха право.