Карабината ми, с други думи, лежеше пред него. На това се базираше моят план за спасение. Искаше ми се да дължа нашата свобода единствено на себе си. Срещата ни с кюрдката Фатима Мариях щях да изиграя като последен коз. След последните ми думи лежащият от дясната ми страна Халеф каза на своето могребско наречие, което кюрдите не разбираха:

— Сихди, докато беше в несвяст, той веднага опита да стреля с карабината. Но това не му се удаде. Бъди умен и се престори, че искаш да му покажеш. Така ще ни спасиш!

— Тъкмо това е моят план — отговорих му аз на същото наречие. — Ще му…

— Мълчи! — сопна ми се малкоегунд. — Нямате право да си приказвате по начин, който не разбираме. Що се отнася до пушката ти, ще трябва да ми обясниш какви са й чалъмите.

— И ако не го кажа?

— Тогава ще бъдеш наказан с десетократна смърт. Иначе ще бъдете застреляни. Но откажеш ли да ми съобщиш онова, което искаме да знаем, ще те вържем за някое дърво и бавно ще те горим отдолу нагоре.

От кюрдите може да се очаква подобна жестокост. Дадох вид, сякаш съм се уплашил, но привидно се противях да изпълня искането му, докато той подсили заканите си и сега проявих смирение. Същевременно обаче отбелязах, че с вързани ръце не мога да демонстрирам как се борави с пушката.

— Ще ти ги отвържа — отговори малкоегунд зарадван.

Дойде чевръсто и ми освободи ръцете. После ми подаде карабината. Спечелих. Скоро щяхме да можем да тръгнем когато и накъдето си искаме. Знаех го. Изправих се до седнало положение, приготвих се за стрелба и казах:

— Следи как стрелям! Виж най-дългия дъбов клон на второто дърво там отсреща. На него има четири шикалки. Аз ще ги сваля с изстрели. Внимавай!

Дъбът отстоеше на седемдесет крачки.