— Аз съм християнин от една далечна страна и ме наричат Кара бен Немзи ефенди.

— Християнско куче? Аллах да те затрие! Умри от ръката ми!

Вдигна пушката, за да я насочи към мен. Тогава един от копиеносците му хвана ръката и му викна с явен страх:

— Стой! Ще убиеш всинца ни! Пушката на този християнин изстрелва сто куршума един подир друг, без да е необходимо да я пълни. Аз го познавам! Той ще ви застреля всички накуп, преди още да сте дръпнали курока.

— Какво… приказваш? — попита предводителят, като свали кремъклийката и се вторачи в говорителя със зяпнала уста.

Онзи отговори с толкова тих глас, че не можах да го разбера. Дълго говори усърдно на него и на другите, което даде време на Халеф да зареди отново двете цеви. Кюрдите слушаха говорещия с видимо удивление и ме мереха с погледи, сякаш бях осмото чудо на света. Аз самият бях любопитен да чуя откъде ме познава този мъж. Когато свърши речта си, беше проведено кратко, също така тихо съвещание, след което предводителят се обърна към мен:

— Ходих

— Аз съм действително.

— А дребният мъж, който се намира при теб, е може би хаджи Халеф Омар, дето е преживял всичко заедно с теб?

— Той е.

— Щом вие сте тези мъже, ние сме готови да ви простим, ако сториш онова, което поискаме от теб.

— Кажи какво искаш.

— Първо, плащаш конете, които убихте.

— Сигурно и кучетата?

— Разбира се! И, второ, подарявате ни всички оръжия, които носите.

— И трето?

— Повече нищо. Виждаш, че сме много умерени. Съгласиш ли се на тези условия, ще станеш мой миван

— А ако откажа?

— Тогава ще се отнесем с вас като с наши врагове и слънцето на този ден ще бъде последното, което грее в очите ви. Съветвам те да се съгласиш с нашето умерено искане.

— За мен то все още не е достатъчно умерено. Ще ви докажа, че можете да бъдете още къде-къде по-умерени.