Това произведение ми го поиска Байрън Прайс за «Планетите» — том с твърди корици на «Бантам». Поради странно недоразумение, в което участваха двусмислено писмо, обърканият ми адрес в следващото писмо и мое кратко пътуване, бях останал с впечатлението, че от мен се иска по-скоро есе, отколкото белетристично произведение. Така че написах есе. Всъщност то доста ми хареса. Последва телефонно обаждане и въпрос за писмо, което никога не бях получавал и в което специално било обяснено, че им трябва разказ. Нямах обаче намерение да пиша две неща на цената на едно. И така се появи хибридът, който включваше части от есето в разказ. Обект беше планетата Сатурн…

Сатурн, следват два века…

Седях на каменен насип, изграден зад къщата ми, и гледах към нощното небе. Мислех за Сатурн какъвто е сега и какъвто би могъл да бъде. От Сангре де Кристос

Център на система от спътници и на няколко пленяващи въображението пръстена, Сатурн вероятно малко се е изменил — с изключение на положението му във вечността. Но следващите двеста години вероятно ще бъдат съдбоносни за историята на човечеството, което, след като прекрати саморазрушението си и масирания технологичен упадък, вероятно ще разпростре влиянието си над Слънчевата система. Какво бихме могли да искаме от това първично кълбо газове? Какво бихме могли да намерим там?

Живея на хребет, където чувам и усещам всички ветрове. Когато започнат дъждовете, те се оттичат бързо. Точно затова домъкнах камъни и направих насипа — за да предотвратя ерозията на задната стена на къщата ми. С това промених пътя на оттичащите се води. Образуваха се нови корита. В резултат на съседско оплакване пред градската управа изкопах преградна канавка, за да реша проблемите, които моят насип бе създал. Канавката вече не беше проблем, от който някой би могъл да се оплаче, макар че направи възможно развитието на някои растения за сметка на други. Но съм израснал в сянката на Депресията и помня купоните по време на Втората световна война. Растях с чувството, че е почти грях да се хаби храна. Хвърлям всички отпадъци в дерето, за да ги включа обратно в хранителната верига на природата. Гарваните кръжат, ако има кокали, и накрая се спускат, за да оберат парченцата месо. По-късно нещо отнася самите кости. Трохите хляб бързо изчезват.