— Нещо подозрително ли забеляза?

— Не. Колко е часът?

— Три. Колата би трябвало да е почти готова.

Пробните снимки завършиха в четири без петнайсет. Всички тръгнаха обратно към хотела, разговаряха. Уилям се отби в гаража.

— Колата ще е готова в шест — каза, когато се върна. Изглеждаше разтревожен.

— Но не по-късно, нали?

— Ще е готова, не се безпокой.

Във фоайето се огледаха за други самотни пътници, за хора като господин Симс, хора с нови прически и прекалено много цигарен дим и миризма на одеколон около тях. Помещението обаче бе празно.

— Е, изкарахме дълъг и тежък ден — каза господин Мелтън, докато се канеше да се качи нагоре по стълбите. — Някой да иска да го завърши подобаващо? Какво ще кажете, приятели? Мартини? Бира?

— Става.

Цялата тълпа се натика в стаята на господин Мелтън и купонът започна.

— Следи времето — каза Уилям.

Времето, помисли си Сюзън. Де да имаха време. Как само й се искаше да седи през целия ярък октомврийски ден на площада без никакви грижи и вълнения, да усеща слънцето по лицето и ръцете си, да седи със затворени очи, да се усмихва на топлината и да не помръдва. Просто да спи под мексиканското слънце, да спи топло, спокойно, лениво и щастливо, ден след ден…

Господин Мелтън отвори шампанското.

— За една прекрасна дама, достойна за всеки филм — обърна се той към Сюзън и вдигна чашата си. — Може и да ви снимам пробно.

Тя се разсмя.

— Сериозно говоря — каза Мелтън. — Много сте красива. Мога да ви направя филмова звезда.

— И да ме вземете в Холивуд ли? — възкликна Сюзън.

— Естествено. Ще се разкараме от гадното Мексико!

Сюзън хвърли поглед към Уилям. Той вдигна вежда и кимна. Промяна на обстановката, дрехите, мястото, може би дори и на името; пък и щяха да пътуват заедно с осем души — достатъчно добра защита срещу намеса от страна на Бъдещето.

— Звучи чудесно — каза Сюзън.