— Е, тогава можем да вземем влака до Чикаго за уикенда — предложи тя.

Той я погледна със съжаление в тъмното и смаза малката й прохладна длан в лапата си.

— Не — отвърна с величава простота. — Не. — Обърна се. — Ела. Да си приготвим огромна вечеря. Искам три пържоли, трапеза за лакомник! Редки червени вина, гъсти сосове и димяща купа крем супа, след това ликьор и…

— Имаме свинско и грах. — Тя отключи вратата.

На път към кухнята метна шапката си настрани. Тя кацна върху отворената „За времето и реката“ на Томас Улф, която лежеше под ветроупорния фенер. Изгледа многозначително съпруга си и отиде да провери картофите.

Минаха три нощи, през които той се мяташе в леглото си, а навън духаше вятър. Взираше се напрегнато към дрънчащия от есенните бури прозорец. Накрая се отпусна.

На следващата вечер, когато влезе с прибраните от простора чаршафи, тя го откри настанен в стола си в библиотеката. От устните му висеше цигара.

— Нещо за пиене? — предложи й той.

— Да.

— Какво?

— В какъв смисъл „какво“?

Леко раздразнение пробяга по безстрастното му студено лице.

— Какво питие?

— Скоч — отвърна тя.

— Със сода?

— Да. — Усети, че лицето й става безизразно, също като неговото.

Отиде до бюфета, извади две чаши с размерите на вази и наля символично количество.

— Така добре ли е? — Подаде й чашата.

Тя я погледна.

— Идеално.

— Вечеря? — Погледна я хладно над питието си.

— Пържола.

— С печени картофи?

— Точно.

— Добро момиче. — Разсмя се студено, затвори очи и изля уискито между скованите си устни.

Тя вдигна чаша.

— Успех.

— Ти го каза. — Замисли се лукаво, оглеждайки стаята. — Още едно?

— Нищо против.

— Браво на момичето — отвърна той. — Браво на детето.

Пръсна сода в чашата й. Прозвуча като съскането на пожарогасител в тишината. Върна се и се намести като малко момче в огромното си кресло.