Бьорник държеше лоста на оръдието, дясната му ръка стискаше като в клещи лоста на тежкото масивно малко оръдие, което, отлично регулирано, се въртеше около оста си като детска играчка.

— Почакай, хубавецо! Почакай!

Китът пореше величествено вълните, все по-голям и по-хубав, плъзгащ се без всякакво усилие напред.

— Ела ми, ела ми, хубавецо! Дай само да ти се метна на гърба!

Бьорник говореше съвсем тихичко в полуглас, а може и да не говореше, може думите да съществуваха само в мислите му. Бедрата на Бьорник се бяха схванали, габарите на ботушите му се забиваха в гредите на платформата, лицето му, мокро от ледените пръски, се гърчеше; но харпунджията не усещаше пръските, не усещаше тялото си, целият беше една единствена мисъл, обзета изцяло от този кит, който се плъзгаше в морето; и наистина, в този момент Бьорник се сливаше с растящия пред него кит, той беше част от животното, което-се плъзгаше с него сред вълните. Китът беше вече само на шейсет метра, на петдесет…

Чу се изстрел, харпунът излетя. Бьорник остави оръдието, спусна се към машинния телеграф: „Най-малък напред! Стоп! Най-малък напред!“ Харпунът добре се бе забил, точно зад главата. Не трябваше да излиза оттам. Бьорник гледаше ту кита, ту човека на скрипеца.

— Не тегли! Стоп! Отпусни малко. Въжето се опъваше, извиваше се.

— Дойде ли, хубавецо! Дойде! Леко! Леко!

Китът беше на триста метра от носа. Той се напрягаше, мъчейки се да повлече парахода, а параходът го следваше и го теглеше назад. Бьорник не преставаше да дава заповеди на машината или на скрипеца, за да може въжето да задържи кита, да го отпусне малко, пак да го задържи! О! Синият кит! Този шампион, който старите китоловци не можеха да преследват с малките си лодки, не смееха да го нападат, големият кит беше намерил сега достоен противник! Харпуниран, колко малко шансове му остават! Изхвърлен като снаряд, харпунът целият потъва в кита, частта зад острието избухва веднага и шиповете на харпуна се разтварят.