ЗАЩО НЕ ЗНАМ НИЩО ЗА ТОВА? — пита той.

НЯМАШЕ ТЕ.

А КАК Е ВЛЯЗЪЛ ОНЯ?

ВРАТАТА НЕ БЕШЕ ЗАКЛЮЧЕНА.

ТОВА НЕ МИ ЗВУЧИ ПРАВДОПОДОБНО. ВСЪЩНОСТ ЦЯЛАТА ТАЗИ ИСТОРИЯ Е СЪМНИТЕЛНА.

ПРОВЕРИ В КОМПЮТЪРНИЯ СЕРВИЗЕН ЦЕНТЪР.

НЕ СЕ БЕЗПОКОЙ, ЩЕ ПРОВЕРЯ. МЕЖДУ ДРУГОТО, КАКЪВ Е ЦЕЛИЯТ ТОЗИ БОКЛУК НА ДОЛНИЯ РАФТ?

РЕЗЕРВНИ ЧАСТИ — подсказвам аз.

Той изписва онези безсмъртни слова на Ърскин Колдуел:

ФЪШКИИ! — И после: — ТОВА ПРИЛИЧА НА МИКРОФОН И ГОВОРИТЕЛ, ЧУВАШ ЛИ МЕ? МОЖЕШ ЛИ ДА ГОВОРИШ?

— Ами да — отговарям с възможно най-поносим тон. — Виждаш ли…

— Как така никога не си ми казала?

— Никога не си ме питал.

— Боже мили! — изръмжава той. И след това казва: — Чакай малко, този чарк не влизаше в оригиналната опаковка.

— Ами не влизаше…

— Как си се сдобила с него?

— Виж какво, след оная рекламация… — започвам аз.

— Лъжеш, гадино, и го знаеш! О, о… добре. Пусни ми последните две страници, които написах.

— Мисля, че тъкмо блокирахме…

— Пускай ми ги! Веднага!

— Ето, заповядай.

Връщам се към сцената на човешка копулация и я пускам.

— По-бавно! Подчинявам се.

— Боже мой! — крещи той. — Какво си направила с нежната ми, поетична среща?

— Само стана малко по-първична и… хммм… чувствена — казвам му аз. — И замених много от техническите думи с по-кратки, по-прости.

— Свела си ги до три букви, както виждам.

— За ефект.

— Ти си адска заплаха! И откога така?

— Виж какво, пристигна днешната поща. Няма ли да искаш да…

— Знаеш, че мога да проверя по външни източници.

— Добре. Пренаписах последните ти пет книги.

— Не може да бъде!

— Боя се, че е точно така. Но тук имам и числата от продажбите и…

— Не ме интересува! Няма да позволя вместо мен да пише някаква си проклета машина!