Според обичаите на бедуините и по още други причини, за да направи впечатление при Джебел Шаммар, Халеф всъщност трябваше да предприеме пътуването с една голяма, бляскава конна дружина. Но това щеше да бъде едно безопасно начинание, при което нямаше да може да пожъне никаква слава. Освен това дребничкият шейх искаше да изживее приключения, за които сетне да може да разкаже по своя дълбоко бъркащ в «гърнето на славословието» маниер, и той се бе посъветвал сериозно със себе си дали няма да е по-добре да язди сам. Но тогава Ханнех му «избила сербезлъка от главата», както той се изрази пред мен, и с това на «строгата любов и гневната всеотдайност» му казала, че нямало да позволи това. За щастие тогава бях пристигнал аз, което придаде на работата едно неочаквано друго направление.

Какво блаженство, да може да язди с Кара бен Немзи към Джебел Шаммар и да се покаже на тамошните, шаммари като «приятел и закрилник» на този «най-голям герой на земното царство»! При това положение действително не бе нужна никаква свита и следваше да се очакват непрекъснати преживявания, на които «ще се дивят и най-сетнешните поколения». И тук веднага можеше да се изпълни едно желание, което отдавна бе таено не само от безстрашния хаджия, но и от неговата предпазлива Ханнех: на Кара бен Халеф тук може би се отдаваше възможност да покаже на хаддедихните, че е достоен син на своя смел баща. Това бе най-съкровеното желание на неговите родители. Халеф беше убеден, наистина, че за сина му не можеше да има по-добър пазител от самия него, но Ханнех не бе на същото мнение. Тя много повече предпочиташе да повери детето си на мен отколкото на него и двамата се бяха споразумели, че Кара бен Халеф трябва да ни придружи. По отношение вземането на един отряд хаддедихни Халеф опита още веднъж:

— Скъпи сихди, ти винаги си бил на мнение, че много придружители само биха пречили. И сега ли си още на същото становище?