— Нали днес е петък, бе. Не си ли чувал за петъците на Людмила?

Не беше възможно да не съм чувал. Тогава те бяха една от темите на обичайното нашенско злословие. Имаше различни коментари, но винаги заядливи или неприязнени, понеже ги правеха непоканените. Някой ги бе нарекъл „файф-оклок на червената буржоазия“, други ги обявяваха за карт-бланш към партийния възход.

Приех поканата без особен ентусиазъм, както бях приел от немай къде поканата за неотдавнашното честване. Светските или партийни сборища рядко са ме привличали. Аз съм от хората, които, поведат ли ги на манифестация, гледат да се измъкнат в някоя странична уличка, а привикат ли ги на събрание, излизат да пушат в коридора.

— Ти трябва да си смениш или табиетите, или партията — подхвърляше навремето баща ми. — Пали сте колективната.

За смяна на партията не бях помислял. Дозирах умерено присъствията и отсъствията си от различните съвещания и покорно търпях обвиненията в разхайтеност и индивидуализъм. А то си беше обикновена клаустрофобия.

Предполагах, че поканата за следобедна визита е косвено напомняне да занеса обещаната книга, но не занесох нищо, дори цветя. Подозрението ми, че ще се озова в някакво тягостно жамборе на празнословието и губивремето изцяло се оправда. В апартамента на бул. Толбухин заварих към дузина познати и непознати лица от двата пола, които пиеха, пушеха и се стремяха взаимно да си правят впечатление с реплики и бележки, претендиращи за остроумие. Беше една от онези претенциозно подбрани компании, на които, едва пристигнал, вече се питаш какво търсиш тук и докога ще стоиш.

Въпреки привидното оживление и откъслечните смехове, нямах впечатление, че някому е особено весело. Домакинът Иван Славков самоотвержено поддържаше настроението, като от време на време пускаше грубовати шеги, които май не винаги бяха по вкуса на домакинята. Тя обаче също се стремеше според силите си да бъде любезна и за да преодолява настъпващите паузи, подхвърляше някоя реплика или задаваше някакъв въпрос.