Семейството бе прекарало известно време в Лондон, а аз — доста години в Париж, та разговорът естествено се насочи в задгранична посока. Иван и аз си разменяхме спомени за простотиите, свързани с поведението на нашенски дипломати, а Живкова се интересуваше от връзките, които съм завързвал във франция. Струваше ми се, че се отегчава от шегите ни. Знаеше да се усмихва и даже нерядко се смееше, но и тогава, и по-късно понякога съм се питал — притежава ли изобщо чувство за хумор. Допускал съм, че може би гледа прекалено сериозно на живота, за да се интересува от смешната страна на нещата.

Разказах как някога съм се запознал с другаря Халов, тъкмо преди да замине за Лондон. Беше добър човек, дългогодишен политзатворник. Запитах го как се справя с езика. „Нямам грижи — отвърна. — Две години съм я учил английската граматика в тюрмата“. После стана дума за Найден Николов, друг посланик, също в Лондон, който отишъл на някакъв официален прием с камион, понеже другата кола била на ремонт. Бях започнал да разправям и за наш разведчик, дето два деня се завирал по храстите, за да снима някакъв стратегически важен мост и едва по-късно установил, че великолепни снимки на същия мост се продават в близкото павилионче…

— Тя няма край, — сетих се в тоя момент, — ами да свършвам, че другарката Живкова съвсем ще се отегчи.

— Отегчих се вече, — потвърди тя.

И добави, пренебрегнала вече учтивото множествено число на обръщението:

— Не е ли време да спреш да ме другаросваш. Запитах как ще благоволи да я наричам.

— Ами Людмила или Мила. В къщи ми викат Милка. Милка ми се стори прекалено домашно, та се ориентирах на Мила.

Когато вече си тръгваха се сети:

— Беше обещал да ми дадеш една книга.

— Приготвил съм я.

Подадох й я, добре опакована за всеки случай. Предполагам, че поне си е дала труда да я разгърне, след като се е прибрала в къщи, но не вярвам да я е чела. Във всеки случай вече не спомена за нея.