Първоначалното ми намерение бе само да разкажа някои спомени. Имам предвид истински спомени, а не от типа на онези, досъчинените или напълно фиктивните, които в наши дни са станали истинска напаст. Спомените обаче в случая предполагат оценка, а оценката — обосновка с неоспорими факти. Така очеркът ми неизбежно надхвърли рамките на мемоара, без да се домогва до високите претенции на научната монография.

Досадното беше, че додето разширявах коментарите в изложението си, постепенно започнах да стеснявам обема на спомените. Не в резултат на склерозата, а в резултат на всевъзможни съображения.

Людмила не обичаше да слуша, нито да произнася неприятни неща по адрес на този или онзи. Презираше вечните съперничества и неприязни сред интелектуалния ни „елит“, замаскирани в тържествените одежди на партийната принципност. Все пак в различните разговори, водени през годините, случвало се е да произнася и неласкави мнения за разни лица. Реших да зачеркна от мемоара си тия дребни епизоди, така приятни за любителите на злословието.

Мила смяташе, че у човека трябва да търсим преди всичко положителното начало. Дори когато то липсва — бих добавил. По това се и различавахме. На хората отдавна е дотегнало да слушат сладкодумни негодувания срещу користолюбието, лицемерието и нагаждачеството, произнасяни вдъхновено, ала винаги без факти и без имена, с убеждението, че така се озонира общественото пространство.

В живота обаче — за разлика от света на риториката — всяко зло си има автор и всеки автор — фамилия. Именно за туй не съм се боял да бъда конкретен там, където това е било необходимо, но съм го правил от свое име, без да използвам името на Людмила и съм се старал да боравя пестеливо с неприятните примери, за да не замърсявам прекалено текста с негативизми.

Подобна пестеливост съм проявил и спрямо спомените от разговорите ни за нашенските и световни проблеми.