Към четири часа сутринта Шарл, плътно загърнат в наметката си, потегли за Берто. Още тръпен от топлината на съня, той се отпусна, люлян от спокойния тръс на животното. Когато то само спираше пред обраслите с тръни ровове, изкопани край браздите, Шарл се стряскаше, събуждаше се, сещаше се изведнъж за счупения крак и се стараеше да си припомни всички познати нему фрактури. Дъждът беше престанал, зазоряваше се. И по голите клони на ябълковите дървета бяха накацали птички — неподвижни, с настръхнала перушина от студения сутрешен вятър. Равното поле се разстилаше, додето поглед стига. А китките дървеса около чифлиците, отдалечени една от друга, бяха като черновиолетови петна върху тая огромна сива повърхност, която се сливаше в далечния кръгозор с безрадостния цвят на небето. От време на време Шарл отваряше очи; после, тъй като съзнанието му се уморяваше и неволно сънят пак го натискаше, той потъваше в нещо подобно на дрямка, в която доскорошните му усещания се преплитаха със спомени. Той се виждаше раздвоен — студент и съпруг, изтегнат в леглото си, както преди малко, и минаващ през залата с оперираните, както някога. Топлият мирис на лапите се смесваше в съзнанието му с тревистия мирис на росата; чуваше шума на железните халки при дръпването на завесите около болничните легла, чуваше дишането на заспалата си жена… Като минаваше през Васонвил, съзря край един изкоп момче, седнало на тревата.

— Вие ли сте лекарят? — попита детето.

Щом чу отговора на Шарл, то грабна в ръце дървените си обувки и хукна пред него.

По пътя лекарят разбра от приказките на своя водач, че г. Руо бил един от най-охолните земеделци. Счупил си крака миналата вечер, като се връщал от празнуване на Богоявление у един съсед. Жена му се била поминала преди две години. При него живеела само неговата госпожица, която му помагала в домакинството.