Дневната светлина трептеше в небето, докато той се прибираше вкъщи с такси. Пред къщата той се разплати с шофьора и пое бавно по циментовата пътечка, наслаждавайки се на светлината, която още изпълваше небето и оцветяваше дърветата, без да е отстъпила място на спускащия се мрак. Бялата колониална фасада на къщата изглеждаше неестествено тиха и необитаема, след което той си припомни, че всъщност е четвъртък и наетата прислуга, от която се възползваха от време на време, имаше почивен ден.

Той си пое дълбоко въздух. Птичките пееха зад къщата. Шумът от уличното движение се чуваше от булеварда на няколко пресечки оттук. Той завъртя ключа. Ключалката изщрака и дръжката се завъртя в ръката му — тиха, лъскава и с добре смазан механизъм.

Вратата се отвори. Той пристъпи вътре, сложи шапката си на стола редом с куфарчето си, и тъкмо събличаше палтото си, когато погледна нагоре.

Късната слънчева светлина се спускаше надолу по стълбището от прозореца, разположен в горната част на помещението. Местата, които слънчевите лъчи докосваха, бяха обагрени в ярките цветове на парцалената кукла, захвърлена в подножието на стълбите.

Но той не обърна никакво внимание на играчката.

Можеше само да се взира, без да помръдва, да се взира и да се взира в Алис.

Тя лежеше просната на пода, а стройното й тяло бе заело изкривено, гротескно, бледо и пречупено положение — досущ като смачкана кукла, с която никой не иска да си играе повече. Никога.

Алис бе мъртва.

Къщата остана безмълвна, и само бясното туптене на сърцето му нарушаваше тишината.

Тя бе мъртва.

Той хвана главата й в ръце, докосна пръстите й. Прегърна тялото й. Но не, тя нямаше да оживее. Произнесе името й, изкрещя го, силно, много пъти, и се опита, още веднъж, като я притисна силно до себе си, да й даде малко от топлината и силата, които бе изгубила, но нищо не помогна.