— Искам да спреш с това! — настоя Джефърс.

— Оставете ме да кажа, каквото мисля или ще полудея. Когато отидох до Чикаго, кой, мислите, държа Алис будна, докато не получи пневмония? Бебето! А когато Алис не умря, то се опита да убие мен. Беше много просто — оставяш играчката на стълбите, след което зареваваш с пълен глас, докато баща ти не слезе долу, за да ти донесе топло мляко, и не се препъне. Бебешка работа, но ефективна. С мен не успя. Но ето, че уби Алис.

Дейвид Лейбър направи пауза, докато си запалваше нова цигара.

— Но аз ще го спипам. Ще запаля лампите по средата на нощта, много нощи подред, и бебето ще си лежи в кошарката с широко отворени очи. Повечето бебета спят през цялото време. Не и това обаче. Той стои буден и мисли.

— Бебетата не мислят.

— Добре де, стои си буден, правейки, каквото може там с мозъка си. Какво, по дяволите, знаем за бебешкото съзнание, докторе? Той имаше всички основания да мрази Алис — тя го подозираше, че не е това, което изглежда — и той определено не е нормално дете. А нещо различно. Какво знаете за бебетата, докторе? Общите глупости, нали? Знаете, разбира се, за децата, които убиват майките си при раждането. Защо? Може би от отмъщение заради обстоятелството, че насила са вкарани в нашия противен гаден свят?

Лейбър се наклони уморено към лекаря.

— Всичко се връзва. Да предположим, че няколко бебета от милионите новородени са способни още от самото си раждане да се движат, гледат, чуват, мислят — както малките на повечето животни могат. Насекомите например се раждат напълно самодостатъчни. Само за няколко седмици малките на повечето бозайници и птици се пригаждат към живота. А на човешките деца са им необходими години да проговорят и да се научат да се държат на слабите си крачета.