— Уязвими за едно бебе? — той я отдръпна от себе си и се засмя тихо.

— Бебето знае ли разликата между това, което е правилно, и онова, което не е? — попита тя.

— Не. Но ще я научи.

— Така е, обаче то е толкова мъничко, няма никаква представа що е морал и нравственост и е абсолютно лишено от съвест. — Тя се спря. Ръцете й се свлякоха от тялото му и тя се обърна внезапно. — Този шум. Какво е това?

Лейбър огледа помещението.

— Не чух — започна той.

Тя се втренчи във вратата на библиотеката.

— Там, вътре — прошепна бавно.

Лейбър прекоси стаята, запали лампите в библиотеката, огледа помещението, след което ги угаси.

— Няма нищо — рече и се върна при нея. — Ти си на предела на силите си. Хайде да си лягаме — веднага!

Изгасяйки осветлението, те започнаха бавно да изкачват стълбите към горния етаж, потънали в безмълвие. Щом стигнаха горе, тя първа наруши мълчанието.

— Извинявай за всичко, скъпи. Наговорих ти пълни глупости. Прости ми — адски изморена съм.

Той й отвърна с разбиране.

Тя се спря за момент пред вратата на детската, изпълнена с нерешителност. В следващия момент, стиснала здраво медната дръжка, тя я натисна и отвори вратата. Той проследи с поглед как тя се приближава внимателно до кошарката, как поглежда надолу и се вцепенява, сякаш са я ударили в лицето.

— Дейвид!

Лейбър пристъпи напред и се надвеси над детето.

Лицето на бебето беше яркочервено и мокро; малката му розова устица се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше; очите му искряха в огнено синьо. Ръцете му се стрелкаха из въздуха.

— О — каза Дейвид, — то е плакало.

— Дали? — Алис Лейбър се хвана здраво за парапета на кошарката в усилие да се задържи на краката си. — Не съм го чула.