— Никога досега не съм те виждал.

— О, навъртах се тук-там, наблюдавах. Видях, че работите не вървят, и си помислих, че малко добри съвети няма да ти навредят.

И тогава той осъзна какво е положението. Имаше две мами. Едната тук, другата у дома. Две ли? Не, цял милион. По една за всеки дом. И никоя от тях не знае за живота на другите. Всички са различни, всички са създадени от умовете на онези, които я слушат, независимо че живеят на различни места.

— Ясно — рече той. — Значи ти поемаш нещата, така ли, дърта кучко?

— Ама че език — засмя се тя, докато правеше пай върху зеления му бележник и месеше жълтото тесто с пълните си пръсти.

— Кой е той? — изръмжа той.

— Моля?

— Кой е той, кой е предателят в офиса?! — изрева той. — Онзи, който те слуша тайно в работно време?

— Не питай, няма да ти кажа — отвърна тя, докато изсипваше върху пая канела от мастилницата му.

— Само гледай! — Рязко отвори вратата, изтича покрай секретарката и се върна в голямата зала. — Внимание! — Размаха ръце. Тракането престана. Десетте стенографки и служителки вдигнаха погледи от лъскавите черни машини. — Чуйте ме. Има ли радио в офиса?

Мълчание.

— Чухте какво ви попитах — яростно рече той и ги обходи с изгарящ поглед. — Има ли радио?

Треперливо мълчание.

— Ще дам бонус на онази, която ми каже къде е радиото, и гарантирам, че няма да я уволня — обяви той.

Една от дребните руси секретарки вдигна ръка.

— В дамската тоалетна — изскимтя тя. — Пускаме си го тихичко, докато спираме за цигара.

— Бог да те благослови!

Излезе в коридора и почука на вратата на тоалетната.

— Има ли някого?

Мълчание. Отвори вратата. Влезе.

Радиото беше на перваза на прозореца. Сграбчи го и отскубна жицата. Имаше чувството, че стиска вътрешностите на някакво ужасно животно. Отвори прозореца и го изхвърли. Отнякъде се чу писък. Радиото се пръсна като бомба и парчетата се разлетяха по покрива долу.