— Защо?

— Защо ли? Ами… не зная. Сигурно няма защо. Не, разбира се, че няма. Всички ядат или са в леглата. Един хубав сън няма да им се отрази зле.

— Лека нощ, сине. — Мама го целуна по бузата. — Хубаво е, че си у дома.

— Да, хубаво е да си у дома.

Остави света на тютюневия дим и парфюма, на книгите и меката светлина и тръгна нагоре по стълбите, като непрекъснато говореше с Едуард. Брат му бутна една врата и ето че пред него се озова жълтото месингово легло и старите сигнални флагчета от колежа, и проскубаната енотова кожа. Погали я развълнуван.

— Това е прекалено — каза капитанът. — Изтръпнал съм и нямам капка сила. Прекалено много неща се случиха днес. Сякаш съм стоял четиридесет и осем часа под порой без чадър или дъждобран. Целият съм пропит от емоции.

Едуард потупа широките снежнобели чаршафи и възглавниците. Отвори прозореца и в стаята нахлу нощното ухание на цъфтящ жасмин. Имаше лунна светлина и се чуваха далечни танци и шепот.

— Значи това е Марс — каза капитанът, докато сваляше дрехите си.

— Това е. — Едуард се съблече с лениви движения, изхлузи ризата си през главата и разкри златисти рамене и мускулест врат.

Светлините угаснаха. Лежаха един до друг в леглото — като преди колко десетилетия? Капитанът се протегна и потъна в аромата на жасмин, който движеше леко завесите в тъмната стая. Някой бе извадил грамофон някъде сред дърветата и бе пуснал тихо „Винаги“.

Споходи го мисълта за Мерилин.

— Мерилин тук ли е?

Брат му помълча, излегнал се в нахлуващата през прозореца лунна светлина.

— Да — каза най-сетне. — Извън града е. Но ще се върне до сутринта.

Капитанът затвори очи.

— Страшно ми се иска да я видя.

Стаята потъна в тишина, нарушавана единствено от дишането им.

— Лека нощ, Ед.

Пауза.

— Лека нощ, Джон.

Лежеше спокойно, оставил мислите да се реят свободно. Едва сега напрежението на деня отслабна; вече можеше да мисли логично. Всичко досега бе само емоции. Оркестри, познати лица. А сега…