Надигна се и се ослуша. Нощта бе много тиха. Музиката бе замлъкнала. Вятърът бе спрял. Брат му спеше до него.

Внимателно вдигна и отмести завивката. Измъкна се от леглото и тръгна тихичко към вратата. И тогава се разнесе гласът на брат му.

— Къде отиваш?

— Какво?

Гласът на брат му бе станал много студен.

— Попитах, къде си тръгнал?

— Да пийна вода.

— Но ти не си жаден.

— Напротив, жаден съм.

— Не, не си.

Капитан Джон Блек се втурна през стаята. Изкрещя. Изкрещя втори път.

Така и не стигна до вратата.

На сутринта духовият оркестър свиреше траурен марш. От всяка къща на улицата излязоха малки скръбни процесии и понесоха дълги сандъци по окъпаната в слънчеви лъчи улица. Баби, майки, сестри, братя, чичовци и татковци вървяха с плач към двора на църквата, където имаше прясно изкопани дупки и нови надгробни камъни. Шестнайсет дупки, шестнайсет камъка.

Кметът произнесе кратка тъжна реч. Лицето му понякога приличаше на лицето на кмета, понякога — на нещо друго.

Майка и татко Блек бяха там, както и братът Едуард. Плачеха и лицата им се стопяваха със сълзите, преобразяваха се в нещо друго.

Баба и дядо Лъстиг също бяха там и плачеха, а лицата им се променяха като восъчни и блестяха така, както блестят всички неща в горещ ден.

Ковчезите бяха спуснати. Някой промърмори нещо за „неочакваната и внезапна смърт на шестнадесет прекрасни мъже през нощта…“

Земята задумка по капаците на ковчезите.

Духовият оркестър засвири „Колумбия, перлата на океана“ и пое обратно към града.

Всички си взеха почивен ден.