Мъжете в ракетата наблюдаваха всичко това. После се спогледаха и отново се обърнаха навън. Хванаха се един друг за лактите, сякаш внезапно останали без въздух. Лицата им пребледняха.

— Проклет да съм — прошепна Лъстиг и разтри лице с изтръпналите си пръсти. — Проклет да съм.

— Не може да бъде! — възкликна Самюъл Хинкстън.

— Боже мой — каза капитан Джон Блек.

Обади се химикът.

— Сър, атмосферата е рядка. Кислородът обаче е достатъчно. Безопасно е.

— Значи ще излезем — каза Лъстиг.

— Чакай малко — обади се капитан Джон Блек. — Откъде да знаем какво е това?

— Това е малко градче с рядък, но годен за дишане въздух, сър.

— Малко градче като земните — обади археологът Хинкстън. — Направо невероятно. Не може да бъде, но ето че го има.

Капитан Джон Блек го погледна нехайно.

— Хинкстън, смятате ли, че цивилизациите на две планети могат да се развиват с еднаква скорост и по един и същи начин?

— И през ум не би ми минало, сър.

Капитан Блек застана до илюминатора.

— Вижте само. Мушкатото. Специализирано растение. Точно тази разновидност е позната на Земята само от петдесет години. Помислете си само за хилядите години, необходими за развиването на едно или друго растение. После ми кажете има ли логика марсианците да имат — първо, прозорци с витражи; второ, куполи; трето, веранди с люлки; четвърто, инструмент, приличащ на пиано и най-вероятно представляващ пиано; и пето, погледнете по-внимателно през този далекоглед и ми кажете, възможно ли е някой марсиански композитор да е издал музикално парче на име „Прекрасен Охайо“? Което ще рече, че на Марс има река на име Охайо!

— Капитан Уилямс естествено! — извика Хинкстън.

— Какво?

— Капитан Уилямс и тричленният му екипаж! Или Натаниъл Йорк и партньорът му. Това обяснява всичко!

— Това не обяснява абсолютно нищо.