— Целия ден.

Денят преваляше, а доктор Нлле го нямаше никакъв. Изглежда че това много не учудваше съпруга на Ила. Когато стана вече доста късно, той промърмори нещо, отиде при един долап и извади някакво зловещо оръжие — малка жълтеникава тръба, която завършваше с няколко малки меха и автоматичен спусък. Той се обърна. На лицето му стоеше безизразна маска, изкована от сребърен метал — маската, която си слагаше всякога, когато искаше да скрие чувствата си; маската, чиито изпъкналости и вдлъбнатини прилягаха тъй съвършено към слабите му бузи, брадичка и чело. Той държеше в ръцете си своето зловещо оръжие и го разглеждаше под блясъка на маската. То непрекъснато бръмчеше като кошер. Оръжието можеше със силен трясък да изстрелва рояци златисти пчели. Страшни златисти пчели, които жилят, отравят и падат мъртви като семена на пясъка.

— Къде си тръгнал? — попита тя.

— Какво? — той се бе заслушал в зловещото бръмчене на меховете. — Щом като доктор Нлле е закъснял, да не съм луд да го чакам. Отивам на лов. За малко. Скоро ще се върна. А ти оставаш тук и никакво излизане, ясно? — Сребърната маска заблестя.

— Да.

— И кажи на доктор Нлле, че ще се върна. Само да половувам малко.

Триъгълната врата се затвори. Стъпките му заглъхваха надолу по хълма.

Тя го проследи с поглед, докато той изчезна в слънчевата светлина. След това отново се залови да чисти с магнетическия прах и да обира свежите плодове от кристалните стени. Работеше усърдно и сръчно, ала от време на време я обхващаше някаква приятна отпадналост и тя се чуваше да пее онази странна и неизлизаща от ума й песен, загледана към небето, отвъд кристалните колони.

Тя притаи дъх и замря в очакване. Приближава се … Ей сега ще се случи.

Има дни, когато слушаш как се приближава страхотна буря, а наоколо ти цари напрегната тишина; после — едва доловимо налягане във въздуха и над земята се понася диханието на промяната с нейните напъни, сенки и изпарения. Въздухът напира в ушите ти и ти се опъваш като струна в очакване на надигащата се буря. Започваш да трепериш. Небето се покрива с петна, с цветове; облаците се сгъстяват, планините придобиват металически оттенък. Цветята в клетката тихичко въздишат, предупреждават. Чувствуваш как косата ти лекичко се раздвижва. Някъде в къщата часовникът напява: „Време, време, време, време…“ Тихо, нежно, като капеща върху кадифе вода.