Тя отново изтръпна и, без да знае защо, скочи на крака, започна да крещи и пищи и не искаше да млъкне.

Втурна се вихрено през стаята и още веднъж широко отвори вратата.

Ехото замираше някъде далеч, далеч …

Изчезна.

Няколко минути Ила почака на двора; лицето й беше бледо.

После с бавни стъпки, отпуснала глава, започна да се разхожда из окръжените с колони стаи, докосвайки с ръка разните предмети, устните й трепереха; накрая седна в сгъстяващия се мрак на винената стая и зачака. След време взе да бърше една янтарна чаша с ръба на шарфа си.

И ето че някъде далеч се дочуха стъпки, които хрускаха по малките дребни камъчета.

Тя се изправи и застана сред стихналата стая. Чашата падна от ръката й и се разби на парчета.

Вън пред вратата стъпките колебливо се забавиха.

Да заговори ли? Да извика ли: „Ела, о, ела!“

Тя пристъпи напред.

Стъпките вече се изкачваха по стъпалата. Нечия ръка изви дръжката.

Тя се усмихна към вратата.

Вратата се отвори. Усмивката изчезна.

Беше съпругът й. Сребристата му маска смътно проблясваше.

Той влезе в стаята и само за миг погледна жена си. Сетне с рязко движение отвори меховете на оръжието си, изтърси две мъртви пчели, чу как те шляпнаха на пода, стъпи върху тях и остави празната мехова пушка в ъгъла на стаята; а в това време Ила се наведе и напразно се опитваше да събере парчетата от разбитата чаша.

— Какво правиш? — попита тя.

— Нищо — отвърна мъжът, обърнат с гръб към нея. Той си свали маската.

— Пушката … чух те да стреляш. Два пъти.

— Половувах малко. Понякога на човек му се ще да поизлезе на лов. Пристигна ли доктор Нлле?

— Не.

— Чакай малко — и мъжът досадно щракна с пръсти. — Да, сега си спомням. Той трябва да ни посети утре следобед. Ама че съм глупав!

Седнаха да се хранят. Тя погледна храната и не мръдна ръце.