Мъжът учудено изгледа мръсните си ботуши.

— Сега не е време за подобни дребнавости! — заяви той. — Сега би трябвало да празнуваме!

Той упорито я загледа, като че ли това можеше да я накара да го разбере.

— Ако кристалните ми кифли са прегорели — закрещя жената, — ще ви цапна с някоя тояга!

И тя надзърна в малката гореща печка. После се върна — зачервена, потна. С яркожълти очи, с мургава кожа, слабичка и чевръста като насекомо. С остър, металически глас.

— Почакайте тук. Ще отида да видя дали мога да ви пусна при мистър Ттт за малко. По каква работа искате да го видите?

Мъжът изруга тъй страшно, сякаш тя го бе ударила с чук по ръката.

— Кажете му, че сме дошли от Земята и че това се случва за пръв път!

— Какво се случва? — Тя вдигна мургавите си ръце. — Нищо, нищо… Сега ще се върна.

Стъпките й отекнаха в каменната къща.

А вън невероятно синьото марсианско небе беше жежко и тихо като дълбоко топло море. Над марсианската пустиня като над огромен, праисторически кипящ котел се издигаше и трепереше гореща мараня. Легнал на една страна върху склона на близкия хълм се виждаше малък космически кораб. От него до вратата на каменната къща се нижеха следи от големи стъпки.

От горния етаж се дочуха възбудени гласове. Долу мъжете се споглеждаха един друг, пристъпваха от крак на крак, триеха ръце и оправяха коланите си. Отгоре се развика мъжки глас. Женският глас отговори. След петнадесет минути земните хора, не знаейки какво да правят, почнаха да влизат и излизат от кухнята.

— Да запушим ли? — каза един от тях.

Някой извади цигари и те запушиха. Бледи струйки дим се понесоха бавно из въздуха. Мъжете си заоправяха куртките, после яките. Гласовете отгоре продължаваха да кънтят и бръмчат. Капитанът погледна часовника си.

— Двайсет и пет минути — забеляза той. — Какво става с тях там горе?

Той отиде към прозореца и погледна навън.