Уви! Тя поклати глава и едва сви рамене опрощаващо. Миглите й се спуснаха лекичко и закриха златистите й очи. Женитбата караше хората да застаряват, да свикват един с друг, макар и още млади.

Тя се отпусна в едно кресло, което тутакси само прие формата на нейното тяло. Плътно и неспокойно затвори очи.

И сънят дойде.

Мургавите й пръсти затрепериха, протегнаха се нагоре, сякаш ловяха въздуха. Само след миг тя се изправи в креслото слисана, задъхана.

Бързо се огледа, като че ли очакваше да види някого пред себе си. Изглеждаше разочарована: пространството между колоните беше празно.

На триъгълната врата се показа нейният съпруг.

— Извика ли ме? — попита той раздразнено.

— Не! — почти изкрещя тя.

— Стори ми се, че извика.

— Тъй ли? Аз задрямах и сънувах нещо — Посред бял ден? Това не се случва често с теб.

Тя изглеждаше така, сякаш видяното насън я беше замаяло.

— Странно, много странно — промърмори тя. — Този сън…

— Е?

На него явно му се искаше да се върне към книгите..

— Присъни ми се някакъв мъж.

— Мъж?

— Висок мъж, шест фута и един инч.

— Глупости. Това е великан, изрод.

— Но все пак — тя бавно подбираше думите си — той изглеждаше добре. Въпреки височината. И имаше… о, зная, на теб това ще ти се стори глупаво… но той имаше сини очи!

— Сини очи! Боже мой! — възкликна мистър К. — Какво ли ще ти се присъни следващия път? И предполагам, че е имал черна коса?

— Как позна? — развълнува се тя.

— Просто избрах най-невероятния цвят — студено отвърна той.

— Да, черна коса! — извика тя. — И много бяла кожа. Един съвсем необикновен мъж! Беше облечен в странни дрехи; той се спусна от небето и любезно поговори с мен.