— Но колко чудесно би било, ако там живееха хора! И ако те можеха да плуват през космоса с някакви особени кораби!

— Слушай, Ила, ти много добре знаеш, че аз не обичам тези сантиментални бръщолевения. Нека продължим да си гледаме работата.

Денят вече преваляше, когато, присъствувайки между колоните под шумолящия дъжд, тя започна да пее. Една и съща мелодия отново и отново.

— Каква е тази песен? — сърдито извика най-после мъжът, приближавайки се към огнената маса.

— Не знам.

Жената погледна нагоре, изненадана от себе си. В почуда сложи ръка върху устата си. Слънцето залязваше. С угасването на дневната светлина къщата се затваряше като някакво огромно цвете. Между колоните задуха вятър; на огнената маса ожесточено клокочеше локвичка от сребриста лава. Вятърът леко развя червеникавите коси на мисис К. и тихичко затананика на ухото й. Тя стоеше мълчалива, загледана в далечината към просторното бледожълтеникаво морско дъно, и сякаш си спомняше нещо; очите й бяха тъжни и влажни.

Тя пееше тихо, бавно, нежно.

Мисис К. повтори мелодията, сега вече без думи, затвори очи и ръцете й сякаш подхвръкнаха с вятъра. Най-после млъкна.

Песента беше прекрасна.

— За пръв път чувам тази песен. Ти сама ли я измисли? — попита той, като я погледна строго.

— Не. Да. Не. Наистина не зная! — Тя беше смутена. — Аз дори не разбирам думите; те са на друг език!

— На какъв език?

Тя машинално хвърляше късчета месо в кипящата лава.

— Не знам. — След миг месото беше готово, тя го извади от огъня и го поднесе на мъжа си в една чиния. — О, навярно аз просто съм си измислила цялата тази щуротия. Сама не знам защо.

Той не каза нищо. гледаше как тя потапя месо в свистящата огнена локвичка. Слънцето бе залязло. Бавно, бавно нощта пропълзя в стаята, сякаш тъмно вино я изпълни до тавана, поглъщайки колоните и тях двамата. Само блясъкът на сребристата лава осветяваше лицата им.