Фонографът му не спира в полунощ, в два, в три, в четири сутринта, самият той пее със зейнала уста, открито сърце, затворени очи, напълно изключил света — всичко е само звук. А ето че сега е сред къщи, които се заключват в девет, заспиват в десет и се събуждат чак на сутринта след дълги часове дрямка. А вътре хора, на които им липсва само траурната лента на входната врата.

Понякога, докато тичаше покрай тях, те си спомняха за момент. Понякога изписукваха един-два тона или потропваха несъзнателно с крак, но най-често единственото им движение бе да бръкнат в джобовете си за петаче.

Навремето, помисли си Пиетро, навремето имах много петачета, много долари, много земя, много къщи. И всичко изчезна, а аз си изплаках очите и се вцепених като статуя. Дълго време не можех да помръдна. Убиха ме на място, все вземаха и вземаха. И реших, че никога вече няма да позволя да ме убият отново. Но как? Какво имам, което хората могат да вземат, без да ми причинят болка? Какво мога да им дам, а да си остане мое?

Отговорът, разбира се, беше — дарбата.

Дарбата ми! — помисли си Пиетро. Колкото повече я раздаваш, толкова по-добра става, толкова повече расте. Хората с дарба трябва да се грижат за света.

Огледа се. Светът беше пълен със статуи, досущ като него навремето. Толкова много хора вече не могат да помръднат, не знаят дори как да започнат да се движат в която и да било посока, назад, напред, нагоре или надолу, защото животът ги е жилил, хапал, зашеметявал и блъскал, докато изпаднат в мраморно мълчание. А щом не могат да се движат, някой трябва да го прави вместо тях. Ти, Пиетро, трябва да се движиш. А и така не се налага да поглеждаш назад към онова, което беше, към случилото се с теб и към статуята, в която се бе превърнал. Така че продължавай да тичаш и се мъчи всякак да наваксаш за всички онези със здрави крака, които са забравили как се тича.