— Добре — отвърна докторът.

Пиетро извади изрезките от джоба си.

— Вижте. Снимки от съда, заедно с любимците ми. Кучетата ми тук ли са? — с внезапна тревога извика той и се огледа загрижено.

— Да.

Кучетата шаваха и скимтяха под леглото. Папагалчетата кълвяха доктора всеки път щом ръката му посегнеше към гърдите на Пиетро.

Докторът прочете изрезките.

— Хей, бива си ги.

— Пях за съдията, не можеха да ме спрат! — рече Пиетро със затворени очи, наслаждавайки се на суматохата, на бръмченето, на оживлението. Главата му се клатушкаше леко. Потта се лееше по лицето му, размазваше грима, черните сажди се спуснаха в тънки струйки от веждите му, разкривайки белите косми. Ярките му бузи потекоха на ручейчета, оставяйки след себе си бледа кожа. Докторът попи розовото с памуче.

— Пристигнахме! — обади се шофьорът.

— Колко е часът? — Докато задните врати на линейката се отваряха, Пиетро хвана доктора за китката и погледна златния му часовник. — Пет и половина! Нямам много време. Всеки момент ще дойдат!

— По-спокойно. Добре ли сте? — Докторът му помогна да запази равновесие на хлъзгавата улица пред Яслата.

— Чудесно — смигна му Пиетро и го ощипа по ръката. — Благодаря ви.

Линейката си замина, а той отключи Яслата и топлите миризми на животните се смесиха около него. Други рошави кучета скочиха да го лизнат. Гъските се заклатушкаха към него и закълваха глезените му, докато не го накараха да затанцува от болка, след което се отдалечиха победоносно, крякайки като клаксони.

Погледна пустата улица. Всеки момент, да, всеки момент. Взе неразделките от стойките им. Излезе в притъмнелия двор.

— Госпожо Гутиерес!

Когато тя закри с туловището си луната, Пиетро постави птичките в тлъстите й ръце.

— За вас, госпожо Гутиерес!

— Какво? — Тя примижа към нещата в ръцете си, като ги обръщаше. — Какво?

— Грижете се добре за тях! — каза той. — Хранете ги и ще ви пеят!