Татко зави, намали скоростта и насочи лодката в един малък страничен канал под някакъв древен рушащ се каменен пристан, от който се разнасяше миризма на раци. Лодката се блъсна достатъчно силно, за да накара всички да залитнат напред, но никой не пострада, а татко вече се бе обърнал назад да види дали вълничките в канала няма да издадат къде са се скрили. Водните линии се простираха през канала, плискаха се в камъните и се връщаха назад, за да посрещнат следващите, успокояваха се и искряха под слънчевите лъчи. После всичко утихна.

Татко напрягаше слух. Всички останали — също.

Дишането му отекваше като удрящи юмруци в студените мокри камъни на пристана. В сянката котешките очи на мама следяха татко с надеждата да намерят някакъв намек какво да правят оттук насетне.

Татко се отпусна, издиша шумно и се засмя сам на себе си.

— Ракетата естествено. Нещо много лесно се стряскам напоследък. Ракетата.

— Какво стана, татко, какво стана? — запита Майкъл.

— А, нищо, просто взривихме ракетата — каза Тимъти, като се мъчеше гласът му да звучи съвсем прозаично. — И преди съм чувал как гърмят ракети. Също като нашата преди малко.

— Защо си взривихме ракетата? — попита Майкъл. — А, тате?

— Това е част от играта, глупчо! — каза Тимъти.

— Игра! — Майкъл и Робърт обожаваха тази дума.

— Татко направи така, че тя да гръмне, та никой да не разбере къде сме кацнали и къде сме отишли! Ако случайно дойдат да ни търсят, разбра ли?

— Еха, тайна!

— Собствената ми ракета ми изкара акъла — призна татко на мама. — Ама че нервен съм станал. Глупаво е дори да се помисли, че ще има и други ракети. Може би с изключение на една, ако Едуардс и жена му успеят да се доберат със своя кораб.